През юли България и Хърватия бяха приети в „чакалнята“ на еврозоната. Това означава, че двете страни поемат ангажимента да не допускат по-високо от 15% колебание на националните си валути спрямо еврото. Пълноправни членки на еврозоната двете държави могат да станат най-рано в началото на 2023 година, пише „Франкфуртер Алгемайне Цатунг“ (ФАЦ) и припомня, че за да влязат в „чакалнята“, България и Хърватия трябваше да покрият редица критерии: стабилност на обменния курс, горни граници за държавния дефицит, новите дългове и инфлацията, равнище на лихвения процент плюс различни юридически изисквания. В действителност обаче двете страни не изпълняват изцяло въпросните критерии. Към България например има изискване за по-голяма независимост на емисионната банка и за по-ниска инфлация, припомня ФАЦ.

Вестникът отбелязва, че в момента не е ясно дали двете държави ще се присъединят към общата валута още на 1 януари 2023 година, тъй като в условията на пандемия Еврокомисията и Европейската централна банка (ЕЦБ) ще наблюдават много внимателно икономическото им развитие. Пандемията сериозно отслаби икономиките на България и Хърватия, пише в тази връзка ФАЦ.

Защо България иска еврото, а Полша и Чехия стоят надалеч

По същата тема вестник „Зюддойче Цайтунг“ публикува анализ от хайделбергския професор Фридрих Хайнеман, ръководител на направление „Публични финанси“ в центъра „Лайбниц“ за европейски икономически изследвания. Проф. Хайнеман между другото пише: „В Брюксел посрещнаха с взаимно потупване по раменете присъединяването на българския лев и хърватската куна към валутния механизъм. (…) Но това самодоволство е смущаващо за всекиго, който се вгледа по-внимателно“. Хайнеман твърди, че междувременно притегателната сила на общата валута доста е отслабнала, а особено в икономически успешни страни от Северна и Източна Европа като Дания, Швеция, Полша и Чехия повечето хора не искат еврото.

Ако се запитаме каква е разликата между кандидатките за еврозоната и скептично настроените страни, отговорът се набива в очи: бедността“, пише авторът и припомня, че България и Хърватия са на последните две места в ЕС по икономически капацитет на глава от населението. Професорът отбелязва, че пандемията особено тежко е засегнала хърватската икономика, докато през последните години Чехия се е изкачила на 14 място по благосъстояние в ЕС, изпреварвайки страни като Португалия. „С други думи, към еврото все още напират само най-бедните държави-членки. Докато източноевропейските страни във възход, подобно на благоденстващите Швеция и Дания, казват „да“ на общия вътрешен пазар, но „не“ на еврото“, констатира проф. Хайнеман.

За икономиста няма съмнение, че Чехия и Полша изпълняват изискванията за членство в еврозоната, докато „България и Хърватия като периферни национални икономики са в много по-лоши изходни позиции“. Защо въпреки това България и Хърватия са се устремили към еврозоната? На този въпрос Хайнеман отговаря така:

„За пореден път решението за приемане в еврозоната ще бъде взето не според критериите за оптимална валутна състоятелност. От гледна точка на България и Хърватия желанието за бързо присъединяване е рационално. Защото привлекателността на еврозоната все по-малко се предопределя от същинските предимства, които носи една обща валута.“ Всъщност, смята Хайнеман, става дума най-вече за апетитите към преразпределените средства. Защото вече на практика не важи постулатът от Маастрихтските договори, че дълговете и кредитите на страните-членки не се гарантират от общността. А и в условията на пандемия кредитите се раздават много по-лесно.

Еврото не е привлекателно за икономически здравите страни

„В тези нови условия икономически слабите страни пресмятат, че в бъдеще ще спечелят от новите правила за преразпределение и гаранции. И обратното: страните, които са осигурили благоденствие или успешно се движат към него, ще поемат големи рискове. Така членството в еврозоната поставя на кантар предимствата на общата валута и опасностите, свързани с преразпределението. Разбираемо е, че за най-бедните страни в ЕС България и Хърватия членството е изгодно, докато за страни като Чехия и Полша то до голяма степен е изгубило своята привлекателност“, обобщава авторът.

В края на своя анализ проф. Хайнеман пише: „Може и да има добри аргументи за състоялите се промени в Маастрихтските договори. Но Европа не бива да си прави илюзии за последствията. С всяка крачка напред към преразпределение и към общоевропейски гаранции за задълженията общата валута, а във все по-голяма степен и целият европейски интеграционен проект, губят своята притегателна сила за икономически здравите страни-членки“.

"Дойче Веле"